Брой 27 (2466), 11 юли 2007 г.

Никога не е късно да си намериш мястото


Предистория

За да пестя място, ще го наричам Диград; в преносен смисъл той наистина е ди-град. За разлика от Триград, Диград е истински град – истинско урбе, което сме длъжни да спасим от присъщата ни простащина. Тази двойственост – между модерност и бъдеще - е неговата уникалност и шанс. Всички се правим, че знаем неговата история. Тя отчасти е мит, отчасти реалност.

Диград не е възникнал на празно място. Около важната гара Раковски (бивше село Каяджик) преди 1947 имало каменовъглена мина (с плитки, но лоши въглища), малка ТЕЦ, започнат строеж на циментов завод ‛Вулкан‛ на дружеството ‛Гранитоид‛, консервна фабрика с добра търговия нагоре по Дунава и бившият Узунджовски панаир, преместил се на новото си място веднага след Освобождението (губейки 450 години благородни традиции, ставайки ‛чисто български‛ и постоянен). Това близко преместване доказва специалното положение и важност на 40-дневния Узунджовски панаир, чийто наследник е Диградският ежеседмичен пазар. Освен тези пет неща, бъдещият ди-град имал богати околности със сериозно зърно- и зеленчукопроизводство, близоста на Марица с нейните чисти води и пясъци и Хасково - естествен кандидат за ‛агломерация‛. Май забравих да спомена природата – тя заслужава мерена реч. Всичко това – още преди Девети. Оттогава – от Богданфилово време - датират идеите за химически заводи и индустриализация. За броени години мината на г-жа Хуба Велчева станала Марбас, а новият Химкомбинат произвел към 1960 общо 42 вида продукти за износ в 36 страни от цял свят. Добрите намерения и велики надежди бяха осъществени от комунистите в името на ‛вожда и учителя‛ къде с принуда, къде с искрен ентусиазъм от една млада България, която днес е в пенсия. Измамена, ограбена и недоволна. Оглупяла и апатична. Има обаче млади хора, които живеят тук и сега. Те имат или ще имат деца. Как ще живеят, зависи от нас.


Архитектура и урбанизъм

Мнозина граждани знаят за Пеню Пенев, малцина – за архитектите Любен Тонев и Петър Ташев. За България те са не по-малко важни от поета, но това е друга тема. Те двамата проектирали един след друг града по най-правилната тогавашна устройствена ‛технология‛ – структурно функционално зониране, което пред-вижда и раз-полага по терена обмислено повечето неща, за които можем да се сетим – от климата до културата. Сега не правим така, кой знае защо. Та те, двамата, (комунисти, естествено) с одобрението на Политбюро сътвориха на това място възможния оптимум. С размах, но по класическа стегната схема. В сложен възел на транспорт, производство, обитаване и отдих (но без търговия – отмиращо занятие при комунизма). С три огромни парка, два стадиона за футбол с по две тренировъчни игрища всеки), модерна спортна зала (където й е мястото). Днес можем да установим, че в най-трудната дисциплина – човешкия мащаб – Тонев (френски възпитаник) се е справил отлично. Освен новия град, между железопътната линия и Марица, южно от гарата, се развил стихийно т.нар. магазинерски квартал – с масивни еднофамилни жилища – за хората, обслужващи класата хегемон – праобраза на новите българи. Самата класа-хегемон обитава ‛блоковете‛. Нейното ръководство, творческата интелигенция и местната администрация - малки тухлени триетажки между блоковете. Второто качество соцтруженици живее в ‛махалата‛ на юг в къщи с дворчета. Избързвайки пред хронологията, ще кажа: днес ‛индивидуалните‛ жилища и дворовете им изглеждат значително по-зле от ‛колективните‛ и междублоковите им пространства. Това точно арх. Ташев едва ли е имал предвид, но – нищо чудно.

Диград всъщност е малък град – за един час можете да го обиколите целия без промишлените зони – те са три и на оптимална дистанция, покрита с масов транспорт, който при соца клони към безплатен – освен това идеално оразмерен (отдавна на обществен транспорт никой не разчита – взима такси). Днес Диград разполага с един железопътен и три автомобилни моста над Марица, с три автомобилни надлеза над железния път. Седемте моста са достатъчни (като функция) да служат добре на града още 300 години. И седемте плачат за ремонт и поддръжка. Бившият Химкомбинат (днес – Неохим, частна собственост) като цяло е древно изкопаемо – неговата желязна дантела е археологическа прелест. От прекрасните стоманобетонни хиперболоиди на цеховете за суперфосфат няма следа. Нищо по-хубаво от тях не беше построено в промишлена България в течение на половин век...

Самите промишлени зони на Диград са разположени и оразмерени икономично – тук няма похабени терени, както е свойствено навсякъде през соца. Разточително са оразмерени отдихът и културата – срещу тях е насочена днес инвазията на частната инициатива.

Не по-малко луксозно от спорта е заложено обитаването - междублоковите пространства сега се сливат в непрекъснат парк. В него, без никакви ‛оригинални хрумвания‛, са разположени тухлени безасансьорни блокове до пет етажа. Неслучайно тук ‛панел‛ не е мръсна дума – жилищата на второто поколение диградци през 70-те са строени с отлично за България качество. Преди повече от четвърт век местният журналист Димитър Беремски се хванал на бас с рядък гост отвъд желязната завеса – колега от ‛Дойче веле‛, че където и да си в Диград, живееш в парк. Гостът не повярвал... и загубил баса. Днес с малки изключения междублоковите пространства са оцелели цели и зелени – главно липи, по-малко кестени, тук-там цветя. Тук-там местни идиоти с одобрението на Общината изсекли и циментирали междублоковото си пространство, за да си паркират тенекиите под прозорците.

Транспортът в Диград е решен веднаж завинаги - когато на ‛класата-хегемон‛ не се полагаха лични автомобили. Сега, когато всички (включително безработните), имат, задръствания още няма, освен на пазара. Паркиране без вреда за зелената система е възможно (при добро градоустройство е лесно) – по-нататък ще кажа как. Голямата някога гара се е свила до минимум. Товарните превози са рехав транзит, пътниците също са малко, въпреки че точно тук минават с 30 км в час най-модерните мотриси на България по най-важната линия на Европа – Лондон-Калкута. Свиленградските циганета ги обстрелват с камъни, както преди тях го правеха софийските. Когато качеството на релсовия път позволи 300-та километра от София до границата да се взимат за два часа, градът ще стане още по-достъпен. Ако обаче камък удари мотрисата със 150 км в час, ще излезе от другата страна – защо да рискуваме да се модернизираме? И без това за крадците в правителството цената на реконструкцията е прекалено дребна, та да се занимават с нея. Спомняме си как Ники Василев твърдеше, че за пострадалата от наводненията по-лани линия София-Пловдив са нужни две години ремонт. Военните я оправиха за две седмици.


Управление и тенденции

Кмет на Диград е Димитър Хаджииванов в края на втори мандат и с намерения за трети. Избран е в люта битка като неофициален представител на местната номенклатура срещу официалния представител на БСП. Столетницата владее подобни номера. Народен човек - бабите го обожават. Девойките не гласуват. Главен архитект на общината от 15 години е Емилия Пенева, без конкурс. И да имаше конкурс (в Диград не живее нито един архитект), пак тя би спечелила. Алтернативата е пак човек отвън – желателно идеалист - като хората, построили града. Друг трудно би работил за общинска заплата, ако не е корумпиран и/или бездарен и мързелив. Много отдавна българската държава се обрече сама на корупция – отказвайки да плаща на свестни хора реални пари за реален труд и да изисква морал. Късно е за промени.

Най-важната идея на местното население в момента е побратимяването с градовете, имащи нещо общо със Свети Димитър – Солун в Гърция, Брусето в Италия. Донските Дмитриевци са незаслужено прескочени, макар че където е текло, пак ще тече - за местните хора любовта към руснаците е жива. Поне докато е жив споменът за онези 500 съветски специалисти (без да броим чекистите), които научили нашите селянчета на полезни занаяти с любов и търпение, на каквито руската душа е способна. Днес в цялата страна тези умения отново са страхотен дефицит. Диград има математическа и езикова гимназии, три славни техникума, които по-добре да спуснат кепенци по същата причина – България отказва да плаща за труд, ум и съвест на своите. Предпочита да внася виетнамци и афганци.

Апропо, същият Беремски, за когото стана дума, предложил официално чрез градския съветник Кирил Георгиев Общината, вместо да продава поликлиниката, за която тепърва ще стане дума, да я благоустрои като колеж-пансион, в който китайски специалисти да обучават местните младежи на език, наука и техника, както руснаците в миналото. От тази идея вероятно би имало повече полза за нас, отколкото за тях - предполага се китайците сами да си плащат заплатите, докато вдигнат ръце от нас или ние ги развалим – както направихме с виетнамците. Идеята е страхотна. Предложението било направено преди изборите от 2003 и забравено след тях. На друго предложение - поликлиниката да стане стационар за стари хора и онкоболни (за каквото е подходяща) - отговорът на съответните министерства бил, че сградата е прекалено близо до жп-линията, което е аргумент, ако България строеше старчески домове в курортите си.

В Диград, както навсякъде, ‛новите най-богати‛ излизат от средите на платените комсомолски секретари. И тук, както навсякъде, се срещат всякакви – свестни и лоши хора, вкопчени в безжалостна борба помеду си. Когато обаче някой от тях бъде атакуван, в миг забравят противоречията си и се обединяват срещу дразнителя, когато той е външен човек. Ще рече – бившата номенклатура има класово съзнание, каквото народът няма. То върви в пакет с опита в апаратните игри, какъвто гражданското общество не притежава и по демографски причини е късно да усвои. Затова не е срамно, че народът злорадства, когато избиват кметове и общински съветници – единствен шанс за по-добър живот на обществото е комсомолците да останат по-малко, а наследниците им да омекнат. Няма да се случи на днешното поколение - то си отива мърцина и никаква Европа няма да помогне – тя си има свои проблеми.

Тези на пръв поглед излишни разсъждения и общи места са неизбежни, защото програмите и устройствените прогнози са валидни само ако стъпят на реални факти от политикономията и психологията. Общият план на София игнорира тези факти и затова не е план – в него няма цели и средства, няма анализ и синтез. Диград, за разлика от София, има много добра устройствена основа, много яка ‛подложка‛, където е достатъчно да се пипа внимателно, да не се правят излишни жестове и резки движения, да се ограничава естественият егоизъм на населението. Егоизмът на ‛елита‛ не може да бъде ограничен, но може да му се издърпа килимчето – оправданието с всеобщия егоизъм.


Две Маргарити

Не става дума за коктейли. Едната Маргарита – Гита – е национална героиня, партизанка за един ден, излязла в Балкана без дрехи и оръжие по повеля на Партията, предадена, заловена и разстреляна. Мило момиче, отлична ученичка, сложило кости за това бъдеще, което днес се чудим какво да правим. На Гита има наречени село и мина до близкия Чирпан.

Другата Маргарита е Чакърова, мило момиче, студентка по медицина, бригадирка. Работила пряко сили, спала на голата земя, разболяла се и умряла от пневмония. Не се знае дали е дошла от София в Диград по желание или зорлем – отишла всъщност да работи за своя край. Баща й е от съседния Симеоновград (Марица, Търновосеймен). Бащата, точно както дядото на другата Гита, бил патриот човек, поборник, ‛макар и царски офицер‛. За втората Маргарита историята мълчи, няма нищо ‛на нейно име‛, бригадирското движение се идеализира или се пародира, ние сме безпаметен, неблагодарен народ. Говорейки за проблемите на Диград, е добре да помним, че сенките на двете Маргарити са вградени в него неразделно, че ще бъдем жалки хора, ако забравим, ако престанем да ги имаме предвид. Макар днес да е невъзможна мобилизация и народен подем като в средата на миналия век, длъжни сме да бъдем достойни за скъпите си покойници.

Смокиновото листо на трансформацията на политическата власт в икономическа беше и остана (след 17 години като патология) българската версия на реституцията и приватизацията. Лучников, Костов и Софиянски си изградиха паметник, на който новите богати ежедневно следва да се кланят. Диград, за разлика от другите български градове, има сериозен коз – няма реституция. В зората на демокрацията Асен Агов, още дошъл-недошъл, заявил: ‛Димитровград няма бъдеще, защото няма реституция.‛ Трезва мисъл! Диград наистина не е сполетян от желаното от Асен Агов бъдеще. Тук просташките посегателства на частната инициатива срещу ключови места и сгради все още се броят на пръсти. Тук изсеченото все още е нищожно в сравнение със засаденото. Тук още няма билбордове и розови вимета пред фасадите. В Диград няма ни една дискотека – тук населението се събужда от сън и отива на работа два часа преди София. Тук учениците още поздравяват учителите си – няма мутри да служат за пример. Замените кон за кокошка в Диградската община са по-малко, отколкото другаде. И това е много важно. Гражданинът на Диград все още има право да държи главата си изправена (за разлика от софиянеца). Самочувствието е движеща сила в икономиката. Моите прогнози за бъдещето на Диград са по-добри от г-н Аговите.


Культурный налет в город имени Димитрова
= Brainstorm in Dimitrovgrad in the second half of 80-es

Това събитие сполетяло едновременно вестник Народна Култура и вестник Димитровградска правда точно преди 20 години. До голяма степен този материал е негово продължение. Без случилото се през лятото на 1987-а, нямаше как да се случи аз да го напиша – затова съм благодарен на журналистите, които избраха точно мен да продължа започнатото от тях. Тогава се случило следното: диградският журналист Димитър Беремски (днес пенсионер) поканил журналиста от в. ‛Народна Култура‛ Христо Буцев, а той на свой ред - архитектите Чавдар Кадинов, Лило Попов и Веселина Пеневска – да посетят Димитровград, да го разгледат и после своите впечатления и (главно архитектурни) съображения да споделят с обществото. Това те направили с видимо удоволствие в течение на 4 дни. Срещнали се с кмета и главния архитект (което аз дори не си помислих да направя), били настроени критично, но също и добронамерено, видели града в разцвета на силата му (но със забележими признаци на упадък), отбелязали дребни от днешна гледна точка недостатъци и ‛някои слабости‛ и се разделили като приятели. Странното е, че гостите фигурират в публикацията не с имената си, а като ‛втори журналист‛, ‛трети архитект‛, макар че нищо рисково и сакраментално не твърдят.

Четейки 20-годишния текст, не мога да не отбележа прилики и отлики. Езикът на моите колеги е точно толкова разкрепостен в сравнение с официалния език, колкото е моят спрямо днешния. Те са критични в рамките на общоприетото, аз отвъд – значи свободата днес е повече. Те са доста догматични и леко схоластични ‛като по учебник‛, аз ‛пердаша през просото‛, но те са били тогава много млади, а аз няма какво и за кога да губя. У тях се долавя, ако не партийна принадлежност, то с положителност лява ориентация и вяра в щастливото бъдеще, при мене по-скоро напротив – също обяснимо с възрастта. Но най-съществената разлика е, че моите колеги се интересуват повече от ‛образа‛ на архитектурата, аз се опитвам да дълбая ‛причините‛ и такова писане вече има читатели – значи ‛времената‛ са се променили. Силно впечатление ми направи, че тогава моите колеги по принцип одобряват твърде спорен елемент от проекта на арх. Тонев – разполагането на пазара над гарата и нейния ареал върху конструкция. Види се, такава идея винаги е изглеждала много cool на архитектите. И накрая – колегите са били склонни да идеализират ‛народа‛ (или, ако щете – потребителя), неговите нужди и здрав смисъл, докато аз съм по-скоро скептичен. Мисля, че ако не беше ‛диктатурата на пролетариата‛ преди 60 години, никакъв Диград с неговите зелени паркове и модерни предимства нямаше да има. Демокрацията не прави такива неща. Силно впечатление ми направи последното изречение (преди захаросания финал), казано със сигурност от Пеневска: Главните проблеми на един град никога не са архитектурните. Тези пророчески думи са вратата, през която ще мина двадесет години по-късно заедно с читателя. Аз съм архитект, който знае и признава, че в повечето случаи не бива да се строи. Защото в крайна сметка става по-лошо за всички.


Димитровград – уникален шанс

Съществуват много чисто нови градове - съветски, канадски, китайски, бразилски, дори френски. Българските са два – Смолян и Диград. И с двата много се гордея и ги харесвам по различен начин. И двата доказват, че българите от миналия век никак не са за подценяване. Не мога да разбера защо политиците непрекъснато го правят. Едновременно парадокс – вместо да поддържаме и усъвършенстваме хубавите си неща и бавно и обмислено да заменяме лошите с добри, ние рушим добрите и скоростно строим нови лоши. Това е като напаст – все по-малко народи боледуват от нея. Строейки непрекъснато множество излишни и лоши неща, ние си пречим да правим истински значителни, полезни и добри. ‛Демокрацията‛ в това отношение е лоша власт – средноаритметичният манталитет е чалга и това е общопризнат факт. За щастие, новата българска буржуазия бързо се учи и скоро ще догони довоенното равнище на старата. Няма как иначе при толкова достъпна информация.

Шансът на Смолян и Диград е в това, че като нови ‛безперспективни‛ градове те закъсняха с реституцията и приватизацията. Не че апетитите са намалели, по-скоро ‛бизнесмените‛ вече са принудени да се ослушват – ами ако при последното раздаване Черният Петър остане у тях и цените на застроената площ и наемите се сринат (все някога ще се случи), нали банките ще им вземат парите? Те вече не са нашите банки, които можехме да фалираме безнаказано. От друга страна, крадените пари рано или късно свършват, а нови се крадат все по-трудно – това да ни е единствен кяр от влизането в Европа – берекет версин. Честни пари се печелят бавно – това би следвало да подобри и намали строителството – иначе лошо – ще останем без природа. А ‛след бизоните си отиват индианците‛, казал бил Сиатъл.

Да видим какви беди се случиха на Диград до момента и какви предстоят.

1. На първо място, още в проектите на Тонев и Ташев не е решен Големият диградски пазар – известно защо. В момента неделният пазар е по-силен двигател от промишлеността. Ежеседмично идват хора чак от Русе и Видин, стоят от петък до неделя (няма хотели) и няма изгледи скоро да спрат да идват. Мащабите тук гонят Илиенци, но Илиенци си има сгради и паркинги, а Диград се колебае къде да ги разположи. Морето от тенекии около спортната зала е отврат и като място, и като качество. Близостта до линията вече не е предимство – нужен е паркинг, по-голям от пазара. След като общинският съвет гласувал 300 000 лева само за проектиране на проблема (правилно), кметът за 18 000 лева провел анкета само между избрани търговци (неправилно) и получил удовлетворяващ администрацията отговор – търговците харесват сегашното положение. Вероятно харесват и размера на рушветите, или се боят от нови? Да прави анкети и провежда публични обсъждания така, както тя ги разбира, на администрацията следва да се забрани със закон!

2. Новият зеленчуков пазар в центъра, заврян между Театъра и Математическата гимназия, е тежка грешка. Мястото далеч не е подходящо за марули. Първо го построили, после се сетили, че му трябва паркинг. За целта сега от едната страна на пазара Общината реже от училищния двор, а от другата жертва баскетболно игрище, свързано с най-щастливите спортни спомени – в самия културен център на града.

3. Третият и вероятно най-голям пазар в Диград – автомобилният - се провежда в неделя, пак ежеседмично и напълно легално под дърветата на централния парк. Освен автомобили и автомобилни части, се продават изхвърлени компютри, крадени телефони, гуменки по две за лев – битак парекселанс в парка! Фирма ‛Общински пазари‛ събира такси. С каква цел и за какви услуги? За сране в храстите, за рекултивация на утъпканото? В сравнение с описанието на Узунджовския панаир отпреди двеста години, сме изключително жалки – тогава имало ханове, топла храна на всяка крачка с кухни от цяла Европа и Азия, хамами, сарафи, зъболекари, величествена джамия, параклиси за християните, въоръжена охрана на пътищата от Пловдив до Одрин с КПП-та на всеки 17 километра, пет пожарни команди – чак не е за вярване – нали там повече от всички представени народи сме българите, дедите...

4. Както в София, така и в Диград обществените клозети са приватизирани. За разлика от придобивката на император Веспасиан, парите започнали да миришат, след като нужниците престанали да бъдат клозети – кой станал банка, кой – сладкарница. Гражданите все пак имат избор – да хванат запек или да се стискат. Преди четвърт век, току-що пресякъл границата откъм Ирак в посока Диарбекир, първата сграда, която посетих, беше кенеф. Беше светло, чисто, топла вода, сухи кърпи, тиха музика. Никакви хора, никакви такси. В два часа през нощта. Тогава разбрах защо хъшът Стамболов като министър-председател намислил да се върнем под крилото на падишаха.

5. Големите обществени сгради се приватизират по-трудно от клозетите (би трябвало да е обратното). Местната поликлиника (чисто нова, ненаселвана) всеки момент ще бъде обявена на търг с начална цена 1 500 000 – 1 700 000 лв. Само каменната облицовка струва повече. Тъй като и на тази цена може да не се намери мераклия, в края на краищата ще бъде продадена на ‛преференциален купувач‛. Ако купувачът вземе от редакцията моя телефон, ще му кажа какво да я прави. Ако кажа същото на Общината – няма да ме послушат – сградата ще поскъпне, сделката ще пропадне. Да не са луди? Със съжаление ще призная, че като архитектура поликлиниката не струва. Вероятно е проектирана от ‛преференциален проектант‛ по мегаломанска програма...

6. Като казах, че соцпроектите за Диград не уреждат търговията, не бях съвсем прав. Не уреждат дребната частна. Огромен ГУМ и немалък ‛Детски свят‛ – общинска собственост – пустеят на пъпа на града. ГУМ-ът е по-голям от Външно министерство и празен като холивудско студио. Ако вярваме на правителството, администрациите, МРРБ, че те искрено искат самоуправление и децентрализация, тутакси съм готов да дам списък със стотина сгради в цялата страна и препоръка коя софийска дейност да отиде там. Такива само ГУМ-ове в страната има десетки. Администрацията обаче е заета да разпродава държавата – после няма да остане нищо за администриране.

7. Тонев и Ташев са предвидили за дребната търговия, ‛общественото хранене‛, туризма и рекламата едно истинско европейско решение – сенчести аркади пред партерите на ‛пешеходната зона‛ – гръбнака на града. Частната инициатива не бърза да усвои тъкмо тези, привлекателни от всяка гледна точка, партери. Или бърза, но някой й пречи? Този някой може да бъде само администрацията. Може би изтънчените търговци се гнусят от ‛сталинска‛ архитектура? Или, ръководени от принципа ‛шамар да е, аванта да е‛, не им се дават реални пари за реално качество? Или мислят, че Общината няма да ги остави да си разиграват коня? Спокойно, вече ги е оставила. Една банка и едно заведение са обезобразили най-емблематичното място на Диград – ‛пропилеите‛ на пешеходната зона – врата откъм гарата към сърцето на града – оста на властта и културата. Огромни платани, забележителни настилки, фонтани има там - неща, които (не е нужно да си архитект, за да чувстваш и разбираш) са скъпоценни – достатъчен е костен мозък. В тази среда обаче чалга не върви – и чалгаджиите го усещат инстинктивно.


За щастие

За щастие още почти нищо не е загубено. За разлика от София и други градове, деградацията в Диград е обратима. Нещо повече – това, което може да се случи на Диград оттук нататък, може да послужи като еталон за развитие на постмодерните, постпреходни български градове. Именно поради ресурса от добро устройство и резерва от територии, заложени от модерната епоха, Диград може с малко средства и много бдителност да реши днешните си проблеми и да живее щастливо до края на физическата годност на жилищния фонд.

В Диград има няколко приватизирани високи общежития (за съжаление - слаба архитектура), чиято съдба не е окончателно решена. Има и други проектирани, но непостроени - мястото им стои. Това е потенциал за новите хотели, нужни на града. Пазарите са, които ще ги направят рентабилни, затова едновременно с хотелите следва да се строят и благоустрояват пазарите. Няма български град, по-заинтересован от Диград Турция ‛да влезе‛ в Европа.

За щастие, консервната фабрика вече е премахната, за още по-голямо щастие територията й е огромна и за най-голямо щастие се намира в сърцето на града – току до пешеходната зона. Въпросът е цялото щастие да не се разпилее в дребни инициативи, в необвързани помежду си прояви, в просташки фукни с архитектурни еднодневки, с проектиране на парче и според разбиранията на хора полуграмотни – такива вече има много, някои са богати.

Подобна по качество и близка по количество територия се намира южно от централния парк между ул. ‛Захари Зограф‛ и бул. ‛Раковски‛ – практически пак в центъра. Там вече е влязла реституцията и е започнало безхаберното строителство – имаме пред очите си пример как не бива.

За щастие, транспортната мрежа на Диград е такава, че транспортните му проблеми са далече. Мостовете и надлезите трябва да се оправят – ако трябва – с облигационен заем от населението. Паркирането не е решено и на места вече се решава погрешно - за сметка на зелените междублокови пространства. За щастие - в споменатите два терена е мястото на поне два етажни паркинга, те са в състояние да решат проблема на околното обитаване, без да го компрометират. Редно е да ги построи Общината. Да не бързат да строят BILLA сред града! Ако все пак построят, всичко около нея – градини, паркинги, хотели - да бъде ясно предварително.

За щастие, спортните терени в Диград са големи, многобройни и разсредоточени – чак хипертрофирани... на фона на демографската прогноза. Тъй като спортът е свързан с образованието, идеята на Беремски за китайците, идеите за възраждане на техническите училища далеч не са безпочвени. Рано или късно тези, които днес хвърлят камъни по влаковете, някъде трябва да се научат да ги поправят и да ги обслужват. Иначе не може да бъде – държавата все някога ще разбере, че се налага да ги изучи (ако трябва – насила), за да не храни паразити.

За нещастие, не мога да кажа нищо определено за промишлеността и земеделието. Въглищата се свършиха, азотни торове слабо се търсят, няма материал за консерви, земеделците на Турция, Гърция и Македония хранят България - Тракия продължава да пустее, май най-добре наистина да дойдат китайците. Те ще вземат и търговията, а българите ще станем рентиери.

Последният да дръпне шалтера.


Ало, DOCOMOMO, НИПК, МК, МРРБ, UNESCO, ICOMOS, UIA, IAA,

На телефона е Диград. Имаме предложение...

Това предложение може да стане ключ към запазване на хубавото, което Диград притежава и лесно може да прахоса – своите безпрецедентни качества на модерен град на Балканския полуостров. Ако под егидата на изброените инстанции – заедно или поотделно – Диград бъде обявен за специална територия – например групов паметник на архитектурата – тогава шансовете му да се съхрани поне в частта на парковете и комплексите с ‛колективно обитаване‛ нарастват. Истината е, че от Одрин до Пловдив в Тракия няма град, който да е по-град от Димитровград. Така е замислен по принцип и е реализиран отлично, даже – много добре. Местоположението му гарантира запазването на пазара. Ако Пловдивският мострен е иззел медународните функции на Узунджовския панаир, на Димитровградския седмичен пазар остават националните. Това не е малко, след като България се присъедини охотно към света на потреблението. Никога не е късно да си намериш мястото.

Ако през 1947 г. тук е имало гара, три села и три промишлени зародиша, а десет години по-късно – най-модерният град на Балканите – дори само това е достатъчно да вземем мерки да го пазим. Ако Диград с някого ще се побратимява – Смолян е истинският му брат. Дори не заради туристите – заради самите им обитатели.

Преброяването на населението от януари 2002 година показва 55 хиляди жители с постоянен адрес в града и 77 хиляди – в Общината. Това е повече, отколкото в половината ‛областни‛ градове на България. През 60-те години градът е имал само малко повече – 60 хиляди. Освен това - най-ниската смъртност, най-високата раждаемост, най-много продадени книги на глава от населението, ‛град без гробища‛ – пошегувал се академик Топенчаров. Това будно и културно население има шанса и правото да задържи модерните си придобивки, да трупа нова градска култура. Диград, повече от всеки друг български град, има хората, традицията и материалната база да произвежда блага. Въз основа на това негово уникално качество обединена Европа би могла да му въздаде с лихвите.

Задават се местни избори. Полага се средите на бизнеса първи да проучат и подкрепят идеята градът да се съхрани като паметник на модерната архитектура. Но не като бутафория, а като жива практика. Днес през личната инициатива е естественият ход на нещата. Топката е в краката на кандидатите за управленци тази есен. Ако къщата на Яблански, Художествената академия, кино ‛Сердика‛, ‛Феята‛ и междублоковите пространства в София са обречени, а ‛Ропотамо‛ не е тамо, където го остави архитект Вълчанов, то Димитровград още може да бъде спасен за националната култура. Let it be, както казват руснаците!